“Чао обич моя” – промълвиха и двамата, застанали на вратата, отправили жаден поглед един в друг – “До по-късно, мило мое”.
Тя затвори вратата и отново беше сама.
Мразеше тези моменти, макар и да знаеше че са неизбежни. След всеки прекрасен ден заедно, след часовете прекарани в неизразимо щастие, след всеки ден в тази красива приказка винаги идваха  часовете в които тя оставаше сама. Стоеше безизразно пред телевизора и не искаше, не можеше да прави нищо, защото мислите и още бяха там при него, с него. И без да затваря очи те отново бяха заедно, а сълзите не спираха да къпят по страните и напомняйки и колко е сама. Гледаше поредния безсмилен сериал, а виждаше сгушените им тела, чуваше приглушените стонове, които изпълваха стаята до преди минути, усещаше ласките му и неусетно отново се усмихваше. А всичко наоколо стоеше безмълвно. Безизразният глас от телевизора не отвръщаше на усмивката и. Студените клавиши на клавиатурата не отвръщаха на топлите и ласки. И сгушила възглавницата до себе си тя заспиваше всяка вечер, за да се пренесе отново там, при него, за пореден път.

--<-@

поздрав...!

не си само мило, не си!