Тя бързаше да подреди всичко преди скъпият гост, който чакаше да е дошъл. Беше застанала над две купички плодова салата и довършваше последните щрихи със сметана. “Точно сега ли намери да свършиш” – ядосваше се тя докато тръскаше празния вече флакон от сметана, а последните капчици от нея се разпръскаха по ръката и. Облиза раздразнено пръстчетата си и сложи купичките в хладилника. Мда, май вече беше готова. Огледа се за пореден път, погледна във всяка стая и седна на леглото.Отпусна глава на възглавницата и потъна назад. Не мислеше за нищо. Беше затаила дъх с телефон в ръка да не би да пропусне звъна на телефона, а погледът и неусетно се спусна върху малкия зелен кът в ъгъла. Обичаше да гледа тези цветя, свежият им цвят я откъсваше шумния ден и напрегнатото ежедневие. Бе гледала как расте всяко едно листенце, познаваше всяка извивка на стъбълцата им. Но сега погледът и се плъзгаше по тях, без да вижда нищо. Всичко се сливаше и размазваше в една зелена картина, която успокояваше само със сиянието си, но тя не усещаше и това. Тя чакаше, чакаше своя любим. Ослушаше, но чуваше само тупането на сърцето си, което биеше лудо, сякаш искаше да излезе и само да се огледа, къде е половинката му. Oтпусна глава назад и потъна в белотата на тавана и хиляди красиви моменти се заредих пред очите и. Спомняше си първото им писмо, случайното и не толкова случайно докосване на ръцете им, погледите които си разменяха, пълни с неосъзнато докрай желание. Спомняше си вечерите, когато стоеше до късно, за да си пишат, вечерите, когато бяха просто приятели, защото всичко започна така, от едно красиво приятелство. Семпло звучи “те бяха просто приятели”, защото те не бяха просто приятели, а нещо много повече, поне за нея - може би защото никога до сега не бе имала такъв приятел,  човек с който да сподели всичко и хубавите и лошите моменти, човек който да я накара да се усмихне и да я успокои, когато е тъжна, човек който бе нежен с нея, дори и когато тя се държеше грубо, човек който винаги бе до нея. Дълго време тя се бореше с чувствата си, опитваше се да ги подтиска, не искаше да ги признае, дори когато осъзнаваше че във всеки един момент мислите и летят към този човек. Но както казват, човек се вижда най-добре отстрани и един ден един колега направо я зашлеви с коментар “Знаеш ли че ти направо сияеш, когато Той е край теб”. Тя занемя. За миг пред очите се занизаха моментите, когато бяха заедно - сякаш стоеше отстрани и виждаше като на филм как двамата си говорят, как се смеят, виждаше блестящата си усмивка и радостта в очите си – никога не се бе замисляла как се чувства в тези моменти – просто се чувстваше добре, когато са заедно. Но за първи път тя осъзна в пълна сила колко спокойна, щастлива и усмихната се чувства, когато са заедно. Идваше и да изтича и да го потърси, искаше да го намери и да се хвърли в прегръдките му, искаше да се сгуши в него и да му каже - ОБИЧАМ ТЕ – но успя да промълви само “Ние сме приятели - затова”.    Дълго време след това тези думи не и излизаха от главата “...сияеш...” и тя се хващаше сама, че се усмихва, дори само когато си мисли за него - “...сияеш...” и тя наистина сияеше – защото се чувстваше щастлива.
    Един ден потънали в разговори той се беше навел към нея, хванал и двете и ръце, целуна студените пръстчета и се взираше в очите и. Тя трепереше. Искаше да отвърне, но не смееше. Милваше ръцете му, ръцете му, които толкова пъти се бе представяла, че я галят. Наведе се на свой ред и ги целуна. Помилва лицето му, прокара пръст по бузата му и докосна леко устните му, затвори очи и го целуна.
    В този миг звъна на вратата я извади от сладкия унес. Тя трепна бързо, и се затича да отвори. Бързаше, защото искаше вече да се сгуши в най-топлата прегръдка.